Читать «Павел и огледалото» онлайн

Немската филология бе за Павел естествен избор, защото майка му беше преподавателка по същия език в една от хасковските гимназии. Тя го владееше до съвършенство. С мъжа си, инженер от цигарената фабрика, бе живяла две години в ГДР, а когато той почина от перитонит, се завърна в Хасково, затвори се в къщи и се посвети на детето. „Посвещението“ се развиваше в класически вариант — отличен успех в училище, цигулка, дълги разговори на немски у дома. Към тези занимания Павел успя да прибави и баскетбола. Майка му се съгласи, — днес спортистите излизат бързо в чужбина, а аргументът бе изтъкнат от Теньо Фенера, треньор на юношеския отбор.

Момчето растеше потопено в книгите, музиката, театъра и киното, но не си затваряше очите пред провинциалното ежедневие. Докато майка му все повече потъваше в преклонението си пред великата немска литература, забравяйки или по-точно с лекота пренебрегвайки датата на плащането на електричеството и прочие проблеми от месечния бюджет, Павел се видя принуден деликатно да участвува в ръководството на скромното семейно стопанство, да разпределя майчината си заплата за храна, за дрехи, за текущи разноски. Погълнат и понесен от грижата, той се откъсна от децата, но се запозна с продавачките, инкасаторите. Съзнаваше също, че при тях трябва да отива „пратен от майка си“, изпълнявайки „нейни поръчения“, за да не получава съжалителни погледи.

Защищаваше семейния престиж от неделикатния клюкарски коментар на провинциалистите и в същото време търсеше начин да държи майка си в течение на най-важните неща през деня. Той изгуби чара на детската свобода, научи се на притворство. Да балансира отношенията между майка си и останалите хора, да хвърля мост между нейните високи културни преклонения и прашния бит на квартала им, да прегражда пътя й към тихата лудост, да закрепи у самата нея защитни рефлекси — момчето бе възприело така човешкото си призвание. Затова и най-дебелите „паметници на културата“, както обичаше да се изразява майка му, подавайки му съответния „монумент“ за прочит, не предизвикваха у него екстаз и благоговение. С авторите им общуваше без дистанция — те потвърждаваха неговото платено с цената на прескоченото детство убеждение, че смисълът на съществуването ни е да успееш да изправиш гръб под онази форма на обвързаност към хората до теб, в която те е повлякла участта ти. Без да питаш дали това е навреме, дали е по плещите ти, дали е справедливо — съхраняването на един човек е мярка и за време, и за възраст, и за истина.

В казармата цигулката го постави в привилегированото положение на музикантите, за които има и отпуски, и излизания на концерти или забави. Впрочем униформата му донесе голямо облекчение: той вече беше съвсем като другите, освободен от мисли за храна, облекло, месечни плащания, недоразбрани разговори. Достатъчно бе да знае устава, да изпълни заповедта и ежедневието се разгъваше само, просто и определено.

На приемните изпити за университета се класира ма второ място: дипломата му бе отлична, писмената работа по немски безгрешна. Маниите на майка му бяха започнали да съзряват със свои реални резултати. Когато трябваше да реши откъде да вземе стипендията — дали за отличен успех, или от спорта, Павел предпочете спорта — тоест непосредствеността, психологическата закътаност на втората линия, на по-задния план. Спортистите бяха, общо взето, будни момчета, пътуваха, носеха се елегантно, създаваха компании, в които идваха хубави момичета. Разбира се, той не се хвърли в студентските опиянения и крайности, а просто се отпусна в потока на академичните дни, все още дълбоко затворен в себе си.